Притча за човешката алчност
Някога
китайският император излязъл да наобиколи поднебесната си империя.
Вървял той със свитата си и сърцето му се препълвало от радост...
Оризовите полета сияели под слънцето. Небето се усмихвало. Всички се
покланяли до земята, когато го срещали. От радост преливало
императорското сърце и той решил да направи нещо добро.
Когато достигнал до брега на морето, видял един дрипав рибар, който мятал мрежите си във водата.
Решил императорът да покаже благоволението си към този несретник.
Повикал рибаря и му казал:
-
Слушай, бедни рибарю! Аз, великият китайски император реших да те
възнаградя. Но нека боговете отредят колко голяма ще е твоята награда.
Сега хвърли мрежата си в морето и каквото извадиш, ще го поставиш на
едното блюдо на везната, а на другото блюдо аз ще поставя злато и
скъпоценности докато везната се изравни...
-
Благодаря за щедростта ти, велики императоре! - отвърнал рибарят. После
хвърлил силно мрежата навътре в морето. Когато я издърпал, със сълзи на
очите открил, че вътре няма почти нищо... само една малка костица. С
трепереща ръка рибарят я поставил на едното блюдо на везната.
- Е, такъв ти бил късметът. - изсмял се императорът и хвърлил на другото блюдо една златна монета.
Но везната не трепнала.
Хвърлил императорът още една монета... и още една... и още една.
Но везната си стояла все така натежала към дребната костица.
Хвърлил императорът още една монета... и още една... и още една.
Но везната си стояла все така натежала към дребната костица.
Изсипал
императорът всичките скъпоценности, които носел, върху второто блюдо,
но везната не помръдвала. Паникьосал се, но думата на императора е дума
на император! Наредил той да извикат някой мъдрец, който да обясни това
чудо.
Не след дълго се появил дрипав старец с бяла брада.
Когато
видял гледката с везната, той тъжно се усмихнал... приближил, навел се и
взел шепа пръст, след което я поставил върху костичката и... везната
моментално се наклонила обратно.
Коленичил императорът и помолил:
- Кажи ми, древни ми мъдрецо, какво беше това чудо и ще те възнаградя богато.
- Кажи ми, древни ми мъдрецо, какво беше това чудо и ще те възнаградя богато.
Усмихнал се мъдрецът и казал:
- Не ти искам златото велики императоре, но ще ти обясня това чудо.
- Не ти искам златото велики императоре, но ще ти обясня това чудо.
Това тук е кост от човешко око. Докато гледа все е ненаситно. Спира да лакомее, само когато го затисне пръстта, когато умре.
В първото българско царство, по времето на великия Крум било забранено да се садят лозя и да се прави вино. В столицата бил въведен нощен час, за да не излизат никакви хора по улиците. Вместо стражи, всяка вечер пускали един лъв, който ходел по улиците до 6 часа сутринта след което го прибирали. Това продължило дълго, хората се отучили да пиянстват и да се връщат късно при семействата си.
Една сутрин обаче доложили на Крум, че лъвът е намерен убит на улицата. Малко след това дошъл един младеж и си признал, че той е убил лъва.
Крум бил поразен и разпитал младежа защо е убил лъва. Младежът, който се казвал Мавруд, разказал подробно, че имал любовница и не успял да се върне при майка си навреме и по пътя си срещнал лъва.
Тогава Крум го попитал как е успял да убие такъв силен и хищен звяр. Младежът обяснил, че майка му всяка сутрин му прави попара, от което той станал много силен.
Това обаче не впечатлило много умният владетел и той настоял младежа да не го лъже и да каже истината. Вероятно е имало и заплахи.
Накрая младежът изплюл камъчето и казал, че майка му изкоренила всички лози, както е било наредено, но запазила една лоза, която била скътъна на скришно място в двора. От тази лоза тя правела вино и всяка сутрин слагала по малко вино в попарата на сина си.
Крум помислил малко, наредил да му донесат от това вино и го опитал. След това наредил тази лоза да се разсади на много места и от лозите да се прави вино. Този сорт грозде бил наречен Мавруд, на името на младежа.
Бедното момче
Едно бедно момче продавало дрехи от врата на врата, за да плати за своето образование. Един ден то видяло, че има само 10 цента в джоба си.
То било гладно и решило да помоли за малко храна в следващата къща, до която стигне.
Гладът му обаче изчезнал, щом зърнал красивата млада жена, която му отворила вратата. И вместо за храна, той помолил за чаша вода.
Жената видяла, че момчето било много гладно
и вместо вода му донесла огромна чаша с мляко. То я изпило много бавно и после попитало:
- Колко ви дължа?
- Нищо не ми дължите. – отвърнала тя. – Моята майка ни учеше да не приемаме нищо в замяна на проявената доброта.
- Тогава ви благодаря от цялото си сърце! – отговорило момчето.
Когато Хауърд Кели напуснал къщата, той не само се чувствал физически по-добре, но и възвърнал вярата си в Бог, която почти никога не го била напускала.
Години по-късно, същата млада жена се разболяла много тежко. Местните лекари били объркани и изпратили младата жена в голям град, където смятали, че специалистите ще могат да диагностицират това рядко заболяване.
Д-р Хауърд Кели бил повикан за консултант. Когато той чул името на града, в който тя живеела, един спомен изплувал пред очите му. Той станал и отишъл в нейната стая. Влизайки там, той мигновено я разпознал. Върнал се в стаята за консултации решен да направи всичко по силите си, за да й спаси живота. От този ден нататък, той обръщал специално внимание на този случай. След дълга битка, войната най-накрая била спечелена.
Д-р Кели бил дал инструкции болничната сметка да му бъде изпратена за одобрение. Когато получил фактурата, той я прегледал, написал нещо в полето и я изпратил в нейната стая.
Отваряйки плика, тя си мислела, че вътре ще намери фактура, която ще изплаща до края на дните си. Когато най-накрая отворила плика, нещо привлякло вниманието и върху полето на фактурата. Тя прочела следните думи:
Платено изцяло с чаша мляко: Д-р Хауърд Кели.
Радостни сълзи изпълнили очите и сърцето й. Тя прошепнала: “Благодаря ти Господи, че любовта ти е докоснала ръцете и сърцата на хората”.
Казват, че хлябът, който си хвърлил във водата, се връща при теб.
Едно добро дело, което си свършил днес, може да се върне при теб или на някой, който обичаш тогава, когато най-малко очакваш.
Ако това добро не ти се върне, то поне си направил света малко по-различен.
А не е ли в крайна сметка точно за това животът?
Най-трудният урок в живота е да се научим кои мостове трябва да преминем и кои трябва да изгорим…
Много хора преминават покрай нас през живота ни, но само истинските приятели оставят своя отпечатък в нашите сърца.
КРИЛЕ - притча
Да си простиш
Живял едно време човек, който като му дошло времето, умрял. Огледал се и много се учудил. Тялото му лежало на леглото, а у него останала само една душа. Голичка, прозрачна и всичко се виждало като на длан.
Разстроил се човека – без тяло станало някак си неприятно и неуютно. Всички мисли плавали в душата му като разноцветни рибки. Всичките му спомени лежали на дъното на душата му – в
- Колко ви дължа?
- Нищо не ми дължите. – отвърнала тя. – Моята майка ни учеше да не приемаме нищо в замяна на проявената доброта.
- Тогава ви благодаря от цялото си сърце! – отговорило момчето.
Когато Хауърд Кели напуснал къщата, той не само се чувствал физически по-добре, но и възвърнал вярата си в Бог, която почти никога не го била напускала.
Години по-късно, същата млада жена се разболяла много тежко. Местните лекари били объркани и изпратили младата жена в голям град, където смятали, че специалистите ще могат да диагностицират това рядко заболяване.
Д-р Хауърд Кели бил повикан за консултант. Когато той чул името на града, в който тя живеела, един спомен изплувал пред очите му. Той станал и отишъл в нейната стая. Влизайки там, той мигновено я разпознал. Върнал се в стаята за консултации решен да направи всичко по силите си, за да й спаси живота. От този ден нататък, той обръщал специално внимание на този случай. След дълга битка, войната най-накрая била спечелена.
Д-р Кели бил дал инструкции болничната сметка да му бъде изпратена за одобрение. Когато получил фактурата, той я прегледал, написал нещо в полето и я изпратил в нейната стая.
Отваряйки плика, тя си мислела, че вътре ще намери фактура, която ще изплаща до края на дните си. Когато най-накрая отворила плика, нещо привлякло вниманието и върху полето на фактурата. Тя прочела следните думи:
Платено изцяло с чаша мляко: Д-р Хауърд Кели.
Радостни сълзи изпълнили очите и сърцето й. Тя прошепнала: “Благодаря ти Господи, че любовта ти е докоснала ръцете и сърцата на хората”.
Казват, че хлябът, който си хвърлил във водата, се връща при теб.
Едно добро дело, което си свършил днес, може да се върне при теб или на някой, който обичаш тогава, когато най-малко очакваш.
Ако това добро не ти се върне, то поне си направил света малко по-различен.
А не е ли в крайна сметка точно за това животът?
Най-трудният урок в живота е да се научим кои мостове трябва да преминем и кои трябва да изгорим…
Много хора преминават покрай нас през живота ни, но само истинските приятели оставят своя отпечатък в нашите сърца.
КРИЛЕ - притча
Да си простиш
Живял едно време човек, който като му дошло времето, умрял. Огледал се и много се учудил. Тялото му лежало на леглото, а у него останала само една душа. Голичка, прозрачна и всичко се виждало като на длан.
Разстроил се човека – без тяло станало някак си неприятно и неуютно. Всички мисли плавали в душата му като разноцветни рибки. Всичките му спомени лежали на дъното на душата му – в
зимай и разглеждай. Сред тези спомени имало красиви и хубави,
такива, които ти е приятно да разгледаш. Но имало и такива, от които на
самия човек да му стане страшно и противно. Опитал се да изхвърли от
душата си лошите спомени, но не се получило. Тогава той се постарал да
сложи отгоре по-симпатичните спомени. И тръгнал по определената му
пътека.
Бог само погледнал човека и нищо не казал. Човекът решил, че Бог в бързината не е забелязал другите му спомени, зарадвал се и се отправил в рая, тъй като Бог не затворил вратите на рая пред него.
Минало време, трудно може да се каже колко, тъй като там, където попаднал човека, времето вървяло не както на Земята. И човекът се върнал назад, към Бога.
- Защо се върна? – попитал го Бог. – аз не ти затворих вратите на рая.
- Господи, не ми е добре в твоя рай. – казал човека. – Страхувам се да направя и крачка – малко е хубавото в моята душа и не може да се прикрият глупостите, които съм вършил. Страхувам се, че всички виждат колко съм лош.
- А какво искаш? – попитал Бог, доколкото той е творец на времето и има от него достатъчно, за да отговори на всеки.
- Ти си могъщ и милосърден, – казал човека. – Ти видя каква е душата ми, но не ме спря, когато се опитвах да скрия греховете си. Съжали ме, прибери от душата ми всичко лошо.
- Аз очаквах съвсем друга молба, – отговорил Бог. – Но ще направя това, което искаш.
И Бог взел от душата му всичко, от което се срамувал човека. Премахнал от паметта му предателствата и измените, страхливостта и подлостите, лъжите и клеветите, алчността и мързела. Но забравил за ненавистта, човекът забравил и за любовта, забравил за своите падения, забравил и за своите полети. Душата стояла пред Бога празна – много по-празна от мига, когато човекът се появил на света.
Но Бог бил милосърден и върнал всичко обратно в душата. И тогава човекът отново попитал:
- Какво да правя, Господи? Ако доброто и злото в мен са така преплетени, къде да ходя? В ада ли?
- Върни се в рая, – отговорил Творецът, – аз не съм създавал нищо друго освен рая, а ада ти го носиш в себе си.
И човекът се върнал в рая, но минало време и той отново застанал пред Бога.
- Господи! – казал човека. – Не ми е добре в твоя рай. Ти си могъщ и милосърден. Съжали ме и ми прости греховете.
- Аз очаквах съвсем друга молба, – отговорил Бог. – Но ще направя така, както искаш.
И Бог простил всичко, което човекът е извършил. И човекът се върнал в рая. Но минало време и той отново се върнал и застанал пред Бога.
- Какво искаш сега? – попитал Бог.
- Господи! – казал човекът. – Не ми е добре в твоя рай. Ти си всемогъщ и милосърден и ми прости. Но аз сам не мога да си простя. Помогни ми!
- Очаквах такава молба, – отговорил Бог. – Но това е камъкът, който не мога да помръдна….
Приятели, помнете, любовта започва с прошката и приемането на самия себе си! И никой не може да направи това вместо вас!…
Любов, Приятелство, Доверие - притча
Неведоми са пътищата Господни
Имало едно време един монах, той обичал своят Бог повече от всичко на света, вярвал в Него и славел името Му. Монахът обикалял земите и отсядал в различни манастири.
Той проповядвал Христовата вяра и спазвал всички Божи заповеди, но нещо в него все бушувало и той така и не намирал отговор на въпроса: защо Господ постъпва различно?
В едно от своите пътувания монахът отседнал в домът на друг монах, той го нагостил любезно, настанил го удобно и се държал много гостоприемно.
През очите на едно дете
Един старец всеки ден си седял на люлеещия се стол.
И както седял, дал обет да не става оттам, докато не види Бог.
Един прекрасен пролетен ден следобед старецът се люлеел на стола си, безспирно търсейки Бог в мислите си, и видял едно момиченце да си играе от другата страна на улицата. Топката на момиченцето се търколила в двора на стареца. Детето хукнало да си я вземе и когато се навело да вземе топката, то погледнало стареца и рекло:
- Господин Старец, всеки ден те гледам как се люлееш на стола и гледаш нанякъде. Какво чакаш да видиш?
- Ех, скъпо дете, ти си още много малка, за да разбереш - отвърнал старецът.
- Може би - отвърнало момиченцето, - но мама винаги казва, че ако нещо се върти в главата ми, трябва да поговоря с някого. За да го разбера по-добре, казва тя. Мама винаги казва: „Госпожице Лизи, сподели мислите си." Сподели, сподели, сподели, така повтаря мама.
- Е добре тогава, госпожице Лизи, но не вярвам, че можеш да ми помогнеш - измърморил старецът.
- Сигурно, господин Старец, но поне мога да те изслушам.
-Добре, малка госпожице Лизи, искам да видя Бог.
- Моите извинения, господин Старец, нима по цял ден се люлееш на този стол, само защото искаш да видиш Бог? - озадачено попитала госпожица Лизи.
- Да, разбира се, искам преди да умра да се уверя, че Бог съществува. Имам нужда от някакъв знак, а още не съм видял такъв - обяснил старецът.
- Знак ли, господин Старец? Знак? - попитала госпожица Лизи, напълно озадачена от думите на стареца.
- Господин Старец, че Бог ти дава знак всеки път, когато поемеш дъх. Когато помиришеш разцъфнало цвете.
Когато чуеш птичките да пеят.
Когато се раждат бебетата. Господине, Бог ти дава знак, когато се смееш или плачеш, когато усещаш от очите ти да се търкулва сълза.
Това е знак в сърцето ти да прегърнеш и да обичаш.
Бог ти дава знак с вятъра и дъгата, със смяната на сезоните.
Всички знаци са тук, но ти сигурно не вярваш в тях.
Господин старец, Бог е в теб, Бог е и в мен.
Няма защо да го търсиш, защото той или тя или каквото и да е, то е тук с нас през цялото време.
С една ръка на кръста, а с другата във въздуха, госпожица Лизи продължила:
- Мама казва: „Госпожице Лизи, ако търсиш нещо голямо, значи си затворила очи, защото да видиш Бог означава да видиш простите неща, да видиш Бог, означава да видиш живота във всичко." Така казва мама.
- Госпожице Лизи, дете мое, ти си много прозорлива в познанието си за Бог, но това, за което говориш, не ми е достатъчно.
Лизи се приближила до стареца, поставила малките си детски ръчички върху сърцето му и тихичко казала на ухото му:
- Господине, всичко идва оттук, отвътре, а не отвън - и посочила към небето.
- Открий го в сърцето си, в собственото си огледало.
Тогава, господин Старец, ще видиш знаците.
Госпожица Лизи се върнала на отсрещната страна на улицата, обърнала се към стареца и се усмихнала. После се навела да помирише цветята и се провикнала:
- Мама казва: „Госпожице Лизи, ако търсиш нещо голямо, значи си затворила очи".
ДИДИ РОБИНСЪН
Кой с каквото е богат
Купил си човек нова къща и градина с плодови дървета около нея.
А до него живеел завистлив съсед, който непрекъснато се опитвал да му развали настроението.Ту подхвърлял боклук в двора му, ту още някаква гадост ще свърши. Веднъж човекът се събудил в добро настроение,излязъл на верандата, а там – ведро с помия. Той взел ведрото, излял помията, измил го и го напълнил с най-хубавите,
зрели ябълки от градината си и тръгнал към съседа. Почукал на вратата, а онзи отвътре започнал да злорадства:(Най-накрая успях да го предизвикам!) Отворил вратата с надеждата за скандал, но човекът му подал ведрото с думите:
- Кой с каквото е богат, това и дели с другите!
Всяко зло е за добро
Живял някога един африкански крал. Той имал много близък приятел, с когото били израснали заедно. Този приятел имал навика винаги, каквото и да се случи в неговия живот – добро или лошо, да казва: “Това е добре!”. Един ден кралят отишъл на лов. Приятелят приготвил пушките, но изглежда объркал нещо с едната от тях. Когато кралят стрелял, пушката гръмнала настрани и отнесла палеца на дясната му ръка. Приятелят наблюдавал какво се е случило и верен на навика си, казал: “Това е добре!”. На което разгневеният крал отговорил: “Не! Това НЕ Е добре!”. И го изпратил в затвора.
След около година, кралят отишъл на лов в една много опасна местност. Канибали го хванали, вързали и до вечерта го завлекли в своето селище. Събрали дърва, донесли дълъг кол и завързали краля за него. Когато го доближили до огъня, забелязали, че палецът му липсва. Понеже били много суеверни, те никога не ядяли човек, комуто нещо липсва. Затова отвързали краля и го пуснали да си върви.
Когато се прибрал, той се замислил дълбоко за случилото се и за приятеля си, който вече седял цяла година в затвора. Отишъл при него, освободил го и му казал: “Ти беше прав! Наистина беше добре, че палецът ми отлетя.”. И след като му разказал премеждието си, проплакал: “Чувствам се много виновен. Мисля, че това, което направих с теб, беше много лошо!”. “Не!” – отговорил приятелят – “Това беше добре!”.
“Кое беше добре? Че стоя една година в затвора?”
“Ако НЕ бях в затвора, щях да бъда с теб при канибалите!…” – бил отговорът.
Тъжна приказка за Любовта
Ехото
Бог само погледнал човека и нищо не казал. Човекът решил, че Бог в бързината не е забелязал другите му спомени, зарадвал се и се отправил в рая, тъй като Бог не затворил вратите на рая пред него.
Минало време, трудно може да се каже колко, тъй като там, където попаднал човека, времето вървяло не както на Земята. И човекът се върнал назад, към Бога.
- Защо се върна? – попитал го Бог. – аз не ти затворих вратите на рая.
- Господи, не ми е добре в твоя рай. – казал човека. – Страхувам се да направя и крачка – малко е хубавото в моята душа и не може да се прикрият глупостите, които съм вършил. Страхувам се, че всички виждат колко съм лош.
- А какво искаш? – попитал Бог, доколкото той е творец на времето и има от него достатъчно, за да отговори на всеки.
- Ти си могъщ и милосърден, – казал човека. – Ти видя каква е душата ми, но не ме спря, когато се опитвах да скрия греховете си. Съжали ме, прибери от душата ми всичко лошо.
- Аз очаквах съвсем друга молба, – отговорил Бог. – Но ще направя това, което искаш.
И Бог взел от душата му всичко, от което се срамувал човека. Премахнал от паметта му предателствата и измените, страхливостта и подлостите, лъжите и клеветите, алчността и мързела. Но забравил за ненавистта, човекът забравил и за любовта, забравил за своите падения, забравил и за своите полети. Душата стояла пред Бога празна – много по-празна от мига, когато човекът се появил на света.
Но Бог бил милосърден и върнал всичко обратно в душата. И тогава човекът отново попитал:
- Какво да правя, Господи? Ако доброто и злото в мен са така преплетени, къде да ходя? В ада ли?
- Върни се в рая, – отговорил Творецът, – аз не съм създавал нищо друго освен рая, а ада ти го носиш в себе си.
И човекът се върнал в рая, но минало време и той отново застанал пред Бога.
- Господи! – казал човека. – Не ми е добре в твоя рай. Ти си могъщ и милосърден. Съжали ме и ми прости греховете.
- Аз очаквах съвсем друга молба, – отговорил Бог. – Но ще направя така, както искаш.
И Бог простил всичко, което човекът е извършил. И човекът се върнал в рая. Но минало време и той отново се върнал и застанал пред Бога.
- Какво искаш сега? – попитал Бог.
- Господи! – казал човекът. – Не ми е добре в твоя рай. Ти си всемогъщ и милосърден и ми прости. Но аз сам не мога да си простя. Помогни ми!
- Очаквах такава молба, – отговорил Бог. – Но това е камъкът, който не мога да помръдна….
Приятели, помнете, любовта започва с прошката и приемането на самия себе си! И никой не може да направи това вместо вас!…
Любов, Приятелство, Доверие - притча
Имало едно време един монах, той обичал своят Бог повече от всичко на света, вярвал в Него и славел името Му. Монахът обикалял земите и отсядал в различни манастири.
Той проповядвал Христовата вяра и спазвал всички Божи заповеди, но нещо в него все бушувало и той така и не намирал отговор на въпроса: защо Господ постъпва различно?
В едно от своите пътувания монахът отседнал в домът на друг монах, той го нагостил любезно, настанил го удобно и се държал много гостоприемно.
Вечерта двамата седели кротко до огъня и си говорили за Господ и
живота, от приказка на приказка домакинът се оказало, че също ще пътува и
гостенинът му предложил да си правят компания. Разбира се монахът
приел, но имал едно условие:
- Моля те само да не ми задаваш въпроси, защото така и така няма да ти отговоря.
- Добре. – Казал гостенинът и двамата си легнали.
На сутринта двамата оправили багажа си и тръгнали на път. Привечер се уморили и отседнали в скромна къща. Стопаните ги нагостили богато с всичко което имали, избрали им най-добрата стая в къщата и се отнасяли благочестиво с тях.
Сутринта дошла и двамата се застягали за път, нашият монах с учудване видял как приятелят му открадва единственото ценно нещо от този дом – една златна чаша.
Той не можел да пита и просто тръгнал.
Вървели дълго през знойния пек и като наближили село решили да отседнат в него, хората в селото ги посрещнали добре, предложили им да отседнат в някоя от колибите и ги предупредили да не ходят в голямата къща на хълма, защото в нея живее тиранин и той не само, че няма да ги приеме, а може и зло да им стори, но за голямо учудване на нашия монах, приятелят му казал, че точно в този дом ще преспят. Изкачили те възвишението и почукали на масивната порта, слуга им отворил и ги въвел. Стопанинът не можел да откаже на монаси, но ги бутнал в плевнята, дал им по комат хляб и дори не ги поздравил. Слънцето изгряло и двамата станали за да продължат пътят си, с голямо учудване нашият монах забелязал, че на излизане приятелят му оставя на масата в фоайето златната чаша, която беше откраднал предния ден.
Този ден бил по-приятен, те вървели през прохладна гора и руйни потоци, но се свечерило и единственият подслон бил малка схлупена къщурка.
В нея живеели баба и внучката й, те били много бедни, но скромността им позволявала да са щастливи, единственото нещо, което притеснявало възрастната жена било как ще се оправи внучката й след като тя почине.
Жените ги приели радушно, нагостили ги с каквото имали и им дали единствената стая в къщурката, а те самите спали в плевнята.
На сутринта монасите си тръгнали, а на излизане за най-голямо учудване на нашият монах, неговият приятел дръпнал една подпора от къщурката и тя се срутила. Гняв бликнала в душата на монаха, но той бил обещал да не задава въпроси, помолил се на Господ и с нежелание продължил пътя си с другия монах.
Прекосили гората, едно село, второ и отново се свечерило. На пътя им нямало нищо и те започнали да се чудят къде ще прекарат нощта. Вървели още час и стигнали до река, решили да останат на брега й, че така поне ще могат да пият вода и да се измият и изведнъж се появило момче с рибарска мрежа и ги поздравило. То ги поканило в скромния си дом и те с охота приели. Момчето било младо и силно, душата му била чиста и непорочна. То ги приело като знатни гости, а на сутринта ги съпроводило отново до реката, за да не объркат пътя, защото неговата къща била на доста закътано място. Казали си довиждане и момчето се обърнало, а монахът го бутнал в реката, която била много бурна и удавила момчето.
Нашият монах вече не издържал и попитал:
- Какво правиш друже, защо постъпваш така? Наблюдавам те от няколко дни и просто не мога вече да не те попитам.
Монахът се усмихнал благо и поседнал на един камък, като подканил и нашия монах до него.
- Аз не съм монах, – казал той – а съм ангел пратен от Бога и изпълнявам волята му.
- От първия дом, в който влезнахме аз откраднах чаша, тя беше намазана с отрова и щеше да убие милите хора и за това я откраднах.
- Втория дом беше на неблагочестив човек, който тормозеше цялото село и всички хора се молеха на Господ да ги отърве от него.
- После отседнахме при бабата и момичето й, ами единствената грижа на възрастната жена беше, че няма кой да се грижи за внучка й, жената се молеше сутрин и вечер да й помогне Господ. Аз бутнах къщата им, а когато започнат да я изграждат отново ще намерят в затрупаната камина съкровище и младото момиче ще е осигурено през целият си живот.
- Добре, казал нашия монах, но защо уби доброто момче?
- Момчето имаше чиста и непорочна душа, но баща му е престъпник и щеше да го вкара в банда. То щеше да изгуби вярата си и да даде душата си на дявола и затова Господ си го прибра сега при него, за да не гори във вечния пъкъл.
Нашият монах помисли дълго и разбра, че срещата му с ангела не е случайна, той най-сетне получи отговор на въпроса си.
- Моля те само да не ми задаваш въпроси, защото така и така няма да ти отговоря.
- Добре. – Казал гостенинът и двамата си легнали.
На сутринта двамата оправили багажа си и тръгнали на път. Привечер се уморили и отседнали в скромна къща. Стопаните ги нагостили богато с всичко което имали, избрали им най-добрата стая в къщата и се отнасяли благочестиво с тях.
Сутринта дошла и двамата се застягали за път, нашият монах с учудване видял как приятелят му открадва единственото ценно нещо от този дом – една златна чаша.
Той не можел да пита и просто тръгнал.
Вървели дълго през знойния пек и като наближили село решили да отседнат в него, хората в селото ги посрещнали добре, предложили им да отседнат в някоя от колибите и ги предупредили да не ходят в голямата къща на хълма, защото в нея живее тиранин и той не само, че няма да ги приеме, а може и зло да им стори, но за голямо учудване на нашия монах, приятелят му казал, че точно в този дом ще преспят. Изкачили те възвишението и почукали на масивната порта, слуга им отворил и ги въвел. Стопанинът не можел да откаже на монаси, но ги бутнал в плевнята, дал им по комат хляб и дори не ги поздравил. Слънцето изгряло и двамата станали за да продължат пътят си, с голямо учудване нашият монах забелязал, че на излизане приятелят му оставя на масата в фоайето златната чаша, която беше откраднал предния ден.
Този ден бил по-приятен, те вървели през прохладна гора и руйни потоци, но се свечерило и единственият подслон бил малка схлупена къщурка.
В нея живеели баба и внучката й, те били много бедни, но скромността им позволявала да са щастливи, единственото нещо, което притеснявало възрастната жена било как ще се оправи внучката й след като тя почине.
Жените ги приели радушно, нагостили ги с каквото имали и им дали единствената стая в къщурката, а те самите спали в плевнята.
На сутринта монасите си тръгнали, а на излизане за най-голямо учудване на нашият монах, неговият приятел дръпнал една подпора от къщурката и тя се срутила. Гняв бликнала в душата на монаха, но той бил обещал да не задава въпроси, помолил се на Господ и с нежелание продължил пътя си с другия монах.
Прекосили гората, едно село, второ и отново се свечерило. На пътя им нямало нищо и те започнали да се чудят къде ще прекарат нощта. Вървели още час и стигнали до река, решили да останат на брега й, че така поне ще могат да пият вода и да се измият и изведнъж се появило момче с рибарска мрежа и ги поздравило. То ги поканило в скромния си дом и те с охота приели. Момчето било младо и силно, душата му била чиста и непорочна. То ги приело като знатни гости, а на сутринта ги съпроводило отново до реката, за да не объркат пътя, защото неговата къща била на доста закътано място. Казали си довиждане и момчето се обърнало, а монахът го бутнал в реката, която била много бурна и удавила момчето.
Нашият монах вече не издържал и попитал:
- Какво правиш друже, защо постъпваш така? Наблюдавам те от няколко дни и просто не мога вече да не те попитам.
Монахът се усмихнал благо и поседнал на един камък, като подканил и нашия монах до него.
- Аз не съм монах, – казал той – а съм ангел пратен от Бога и изпълнявам волята му.
- От първия дом, в който влезнахме аз откраднах чаша, тя беше намазана с отрова и щеше да убие милите хора и за това я откраднах.
- Втория дом беше на неблагочестив човек, който тормозеше цялото село и всички хора се молеха на Господ да ги отърве от него.
- После отседнахме при бабата и момичето й, ами единствената грижа на възрастната жена беше, че няма кой да се грижи за внучка й, жената се молеше сутрин и вечер да й помогне Господ. Аз бутнах къщата им, а когато започнат да я изграждат отново ще намерят в затрупаната камина съкровище и младото момиче ще е осигурено през целият си живот.
- Добре, казал нашия монах, но защо уби доброто момче?
- Момчето имаше чиста и непорочна душа, но баща му е престъпник и щеше да го вкара в банда. То щеше да изгуби вярата си и да даде душата си на дявола и затова Господ си го прибра сега при него, за да не гори във вечния пъкъл.
Нашият монах помисли дълго и разбра, че срещата му с ангела не е случайна, той най-сетне получи отговор на въпроса си.
Любовта и Раздялата - притча
Един старец всеки ден си седял на люлеещия се стол.
И както седял, дал обет да не става оттам, докато не види Бог.
Един прекрасен пролетен ден следобед старецът се люлеел на стола си, безспирно търсейки Бог в мислите си, и видял едно момиченце да си играе от другата страна на улицата. Топката на момиченцето се търколила в двора на стареца. Детето хукнало да си я вземе и когато се навело да вземе топката, то погледнало стареца и рекло:
- Господин Старец, всеки ден те гледам как се люлееш на стола и гледаш нанякъде. Какво чакаш да видиш?
- Ех, скъпо дете, ти си още много малка, за да разбереш - отвърнал старецът.
- Може би - отвърнало момиченцето, - но мама винаги казва, че ако нещо се върти в главата ми, трябва да поговоря с някого. За да го разбера по-добре, казва тя. Мама винаги казва: „Госпожице Лизи, сподели мислите си." Сподели, сподели, сподели, така повтаря мама.
- Е добре тогава, госпожице Лизи, но не вярвам, че можеш да ми помогнеш - измърморил старецът.
- Сигурно, господин Старец, но поне мога да те изслушам.
-Добре, малка госпожице Лизи, искам да видя Бог.
- Моите извинения, господин Старец, нима по цял ден се люлееш на този стол, само защото искаш да видиш Бог? - озадачено попитала госпожица Лизи.
- Да, разбира се, искам преди да умра да се уверя, че Бог съществува. Имам нужда от някакъв знак, а още не съм видял такъв - обяснил старецът.
- Знак ли, господин Старец? Знак? - попитала госпожица Лизи, напълно озадачена от думите на стареца.
- Господин Старец, че Бог ти дава знак всеки път, когато поемеш дъх. Когато помиришеш разцъфнало цвете.
Когато чуеш птичките да пеят.
Когато се раждат бебетата. Господине, Бог ти дава знак, когато се смееш или плачеш, когато усещаш от очите ти да се търкулва сълза.
Това е знак в сърцето ти да прегърнеш и да обичаш.
Бог ти дава знак с вятъра и дъгата, със смяната на сезоните.
Всички знаци са тук, но ти сигурно не вярваш в тях.
Господин старец, Бог е в теб, Бог е и в мен.
Няма защо да го търсиш, защото той или тя или каквото и да е, то е тук с нас през цялото време.
С една ръка на кръста, а с другата във въздуха, госпожица Лизи продължила:
- Мама казва: „Госпожице Лизи, ако търсиш нещо голямо, значи си затворила очи, защото да видиш Бог означава да видиш простите неща, да видиш Бог, означава да видиш живота във всичко." Така казва мама.
- Госпожице Лизи, дете мое, ти си много прозорлива в познанието си за Бог, но това, за което говориш, не ми е достатъчно.
Лизи се приближила до стареца, поставила малките си детски ръчички върху сърцето му и тихичко казала на ухото му:
- Господине, всичко идва оттук, отвътре, а не отвън - и посочила към небето.
- Открий го в сърцето си, в собственото си огледало.
Тогава, господин Старец, ще видиш знаците.
Госпожица Лизи се върнала на отсрещната страна на улицата, обърнала се към стареца и се усмихнала. После се навела да помирише цветята и се провикнала:
- Мама казва: „Госпожице Лизи, ако търсиш нещо голямо, значи си затворила очи".
ДИДИ РОБИНСЪН
Кой с каквото е богат
Купил си човек нова къща и градина с плодови дървета около нея.
А до него живеел завистлив съсед, който непрекъснато се опитвал да му развали настроението.Ту подхвърлял боклук в двора му, ту още някаква гадост ще свърши. Веднъж човекът се събудил в добро настроение,излязъл на верандата, а там – ведро с помия. Той взел ведрото, излял помията, измил го и го напълнил с най-хубавите,
зрели ябълки от градината си и тръгнал към съседа. Почукал на вратата, а онзи отвътре започнал да злорадства:(Най-накрая успях да го предизвикам!) Отворил вратата с надеждата за скандал, но човекът му подал ведрото с думите:
- Кой с каквото е богат, това и дели с другите!
Всяко зло е за добро
Живял някога един африкански крал. Той имал много близък приятел, с когото били израснали заедно. Този приятел имал навика винаги, каквото и да се случи в неговия живот – добро или лошо, да казва: “Това е добре!”. Един ден кралят отишъл на лов. Приятелят приготвил пушките, но изглежда объркал нещо с едната от тях. Когато кралят стрелял, пушката гръмнала настрани и отнесла палеца на дясната му ръка. Приятелят наблюдавал какво се е случило и верен на навика си, казал: “Това е добре!”. На което разгневеният крал отговорил: “Не! Това НЕ Е добре!”. И го изпратил в затвора.
След около година, кралят отишъл на лов в една много опасна местност. Канибали го хванали, вързали и до вечерта го завлекли в своето селище. Събрали дърва, донесли дълъг кол и завързали краля за него. Когато го доближили до огъня, забелязали, че палецът му липсва. Понеже били много суеверни, те никога не ядяли човек, комуто нещо липсва. Затова отвързали краля и го пуснали да си върви.
Когато се прибрал, той се замислил дълбоко за случилото се и за приятеля си, който вече седял цяла година в затвора. Отишъл при него, освободил го и му казал: “Ти беше прав! Наистина беше добре, че палецът ми отлетя.”. И след като му разказал премеждието си, проплакал: “Чувствам се много виновен. Мисля, че това, което направих с теб, беше много лошо!”. “Не!” – отговорил приятелят – “Това беше добре!”.
“Кое беше добре? Че стоя една година в затвора?”
“Ако НЕ бях в затвора, щях да бъда с теб при канибалите!…” – бил отговорът.
Тъжна приказка за Любовта
Ехото
Баща и син вървели из планината. Внезапно момчето паднало, ударило се
и извикало: „Оооооххх!“ За своя изненада чуло глас от планината, който
му отговорил: „Оооооооххх!“
Любопитно, момчето попитало: „Кой си ти?“
И получило отговор „Кой си ти?“
После изкрещяло на планината: „Възхищавам ти се!“
Гласът отговорил: „Възхищавам ти се!“
Разгневено, че някой все повтаря думите му, момчето решило да обиди натрапника: „Страхливец!“
И отговорът бил: „Страхливец!“
Тогава момчето се обърнало към баща си: „Тате, какво става?“
Бащата се усмихнал и казал: „Синко, чуй.“ После извикал: „Ти си шампион!“ И гласът отговорил: „Ти си шампион!“
Момчето се изненадало, но все още нищо не разбирало.
Бащата му обяснил: „Хората го наричат ехо, но всъщност това е животът. Той ти връща всичко, което направиш или кажеш. Животът ни е отражение на нашите действия. Ако искаш на този свят да има повече любов, обичай повече. Ако искаш хората от екипа ти да знаят повече, самият ти придобивай повече знания.
Това се отнася за всичко“.
Животът винаги ти дава онова, което ти си му дал. Той не е низ от случайности, а отражение на теб самия!
Из „Скритият дар“ на Джериес Авад
Любопитно, момчето попитало: „Кой си ти?“
И получило отговор „Кой си ти?“
После изкрещяло на планината: „Възхищавам ти се!“
Гласът отговорил: „Възхищавам ти се!“
Разгневено, че някой все повтаря думите му, момчето решило да обиди натрапника: „Страхливец!“
И отговорът бил: „Страхливец!“
Тогава момчето се обърнало към баща си: „Тате, какво става?“
Бащата се усмихнал и казал: „Синко, чуй.“ После извикал: „Ти си шампион!“ И гласът отговорил: „Ти си шампион!“
Момчето се изненадало, но все още нищо не разбирало.
Бащата му обяснил: „Хората го наричат ехо, но всъщност това е животът. Той ти връща всичко, което направиш или кажеш. Животът ни е отражение на нашите действия. Ако искаш на този свят да има повече любов, обичай повече. Ако искаш хората от екипа ти да знаят повече, самият ти придобивай повече знания.
Това се отнася за всичко“.
Животът винаги ти дава онова, което ти си му дал. Той не е низ от случайности, а отражение на теб самия!
Из „Скритият дар“ на Джериес Авад